петък, 8 февруари 2013 г.

F r e e d o m

2 коментара:

  1. ...заобикаляше всякога тази дума,още от първите си несигурни стъпки и избърборени нечетливо слова.Не че се боеше от нея,но тръпка незнайна пролазяше по дланите му,та си ги забираше в юмручета.По-отсетне долови,че едва ли има друга думичка в човешкия всемир,която да е по-обтекаема,по-изтерзана от Мисъл и Боязън от Тази.Имаше милиарди значения или поне по няколко за всякое человеческо сърце,но си оставаше само едно извинение на Адама или откровение на Каина.Ту захващаше винтовка през рамо в името на нечия справедливост,ту отнемаше Живот с увереността на Слепеца,ту подаряваше Мечти и Страсти,ту бръщолевеше с измамни и красиви словеса,а понякога и политаше,падаше,отнасяше се към небето или слизаше в тътена на ада,беше като онази човешка наука,белязана с клеймото на философия,която пърхаше в душата с едничката цел да тури Егото редом с Него...Но веднъж,в един затънтен край на планината,когато беше затрил всякоя Надежда да види свойто дребно и завещано зрънце,недамгосано от никой като Свобода,в чужди очи....Тя му подложи палавото си краче.Случи се внезапно, до една дребна старица по пътя към Лъки,която продаваше сладко от боровинки с внучето си,прегърнало я с две ръчици през лявото коляно.Не,не бяха очите му,нито ръцете И,не бяха нито Тъгата,нито Смирението,които го заставиха да спре.Беше Онова,що напусто диреше с годините в прокажения човешки свят,същото,което нямаше гръмко име,нямаше криле на птица и не бе творение човешко...
    :-)

    ОтговорИзтриване