...та,подсетих се за куклата на Лора.Може и да не е случайно,почти съм забравил оня къс разказ,който разбуни кошера с оси и ми навлече на главата цялата Пустота на бездиханния мир с дъх на човеческо копие.Или пък е от туй,че тези людски творения с лазурни очи и силиконови сълзи някакси не пасват ни на Миролюбието ни,ни на Войнствеността ни,А тез-последните,са ми чепче в петата от време оно.Та приказката беше за Бебока на Лора или за онова,което годините бяха оставили от него.Летата не прощават,нявга Момичето беше със синкави устни и бледо пергаментова кожица,очетата и мътнееха,а Сърчицето и прихлопваше неравноделно в очакване Друго да го замести - в името на Живота.Виж,Него-Животът го цаня жестоко,единствен е,без намек за Прошка и повторение,безсребренник някакъв и отреден за даряване не Всекиму...Та Куклата на Лора беше неин антипод-устни като нар и пухкаво-розовка кожа като на бебе.Седеше си кротко отдясно в болничната стая и таеше скрита кукленска надежда някое туптящо Сърце да се покаже на вратата и да се гушне в скута на Момичето.Уви,Нещата човешки бягат от Чудото,както мракът препуска пред утринния светлик,а с дните всяко ожидание става Пътник...В един летен ден-никаквец,Куклата чу шепот зад стъкления параван и с душата на Детето,която пърхаше като Осица из стаята,прихвана най-очакваните и съкровени думички...Открили са ново Сърце за Лора!Тръпка и камбанен звън отекнаха под миглите и,но нямаше ни ръце,ни думи,за да извика и събуди спящото Момиче.Една жена напусна стаята,плахо прибяга по коридора,спря пред рецепцията и подаде с треперещи ръце малък,син плик. -Отворете го,моля,след час и го предайте на доктор Краубе.За дъщеря ми е... Жената беше спокойна,с онова едва доловимо безкрайно Смирение,което се не вижда и кое не всяко сърце ще усети.Излезе от болницата,отвори предната врата на сивото Пежо и потегли на ряз.След минути,до завоя на около двеста метра,колата изохка,потегли като полудяла към бетонната стена,извъртя се под ъгъл и отнесе странично най-жестокия шамар,който стоманените и плещи могат да издържат... Години по-късно,в една есенна вечер-ах,как не долюбвам есента,на една самотна пейка в Морската градина,зърнах невярващо Куклата.Беше повехнала като сезона,с изпито от страсти и чакане пребеляло лице,с устни като повехнала роза.До нея кротинко притихваше Момиче,загледано в новите звезди до хоризонта,с прозирен поглед и алени устни.Любовта,онази предана и предаваща човешка Любов,беше свила гнездо в притворените и пръсти,сграбчили унесено единствената Жертва,която струва цяла Вселена и която нарекли Живот...Та,Думата ми беше за Куклата на Лора.....
Нищо притежавано се не цени,камо ли да се усети или разбере...Жертвата Му,ненапразна и милостива, остава незабелязана и в това му е Нечовешкото на човешкия Живот...Всуе. :-)
...та,подсетих се за куклата на Лора.Може и да не е случайно,почти съм забравил оня къс разказ,който разбуни кошера с оси и ми навлече на главата цялата Пустота на бездиханния мир с дъх на човеческо копие.Или пък е от туй,че тези людски творения с лазурни очи и силиконови сълзи някакси не пасват ни на Миролюбието ни,ни на Войнствеността ни,А тез-последните,са ми чепче в петата от време оно.Та приказката беше за Бебока на Лора или за онова,което годините бяха оставили от него.Летата не прощават,нявга Момичето беше със синкави устни и бледо пергаментова кожица,очетата и мътнееха,а Сърчицето и прихлопваше неравноделно в очакване Друго да го замести - в името на Живота.Виж,Него-Животът го цаня жестоко,единствен е,без намек за Прошка и повторение,безсребренник някакъв и отреден за даряване не Всекиму...Та Куклата на Лора беше неин антипод-устни като нар и пухкаво-розовка кожа като на бебе.Седеше си кротко отдясно в болничната стая и таеше скрита кукленска надежда някое туптящо Сърце да се покаже на вратата и да се гушне в скута на Момичето.Уви,Нещата човешки бягат от Чудото,както мракът препуска пред утринния светлик,а с дните всяко ожидание става Пътник...В един летен ден-никаквец,Куклата чу шепот зад стъкления параван и с душата на Детето,която пърхаше като Осица из стаята,прихвана най-очакваните и съкровени думички...Открили са ново Сърце за Лора!Тръпка и камбанен звън отекнаха под миглите и,но нямаше ни ръце,ни думи,за да извика и събуди спящото Момиче.Една жена напусна стаята,плахо прибяга по коридора,спря пред рецепцията и подаде с треперещи ръце малък,син плик.
ОтговорИзтриване-Отворете го,моля,след час и го предайте на доктор Краубе.За дъщеря ми е...
Жената беше спокойна,с онова едва доловимо безкрайно Смирение,което се не вижда и кое не всяко сърце ще усети.Излезе от болницата,отвори предната врата на сивото Пежо и потегли на ряз.След минути,до завоя на около двеста метра,колата изохка,потегли като полудяла към бетонната стена,извъртя се под ъгъл и отнесе странично най-жестокия шамар,който стоманените и плещи могат да издържат...
Години по-късно,в една есенна вечер-ах,как не долюбвам есента,на една самотна пейка в Морската градина,зърнах невярващо Куклата.Беше повехнала като сезона,с изпито от страсти и чакане пребеляло лице,с устни като повехнала роза.До нея кротинко притихваше Момиче,загледано в новите звезди до хоризонта,с прозирен поглед и алени устни.Любовта,онази предана и предаваща човешка Любов,беше свила гнездо в притворените и пръсти,сграбчили унесено единствената Жертва,която струва цяла Вселена и която нарекли Живот...Та,Думата ми беше за Куклата на Лора.....
А понякога забравяме, че сме Живи... дори без едно наум. :)
ОтговорИзтриванеБлагодаря, че си Тук!
Нищо притежавано се не цени,камо ли да се усети или разбере...Жертвата Му,ненапразна и милостива, остава незабелязана и в това му е Нечовешкото на човешкия Живот...Всуе.
Изтриване:-)